- Готов съм господарю – поклони се принц Ипотпал пред баща си. - Много добре сине. Ти успя да потопиш корабите за по-малко от една минута. Безпорен победител в състезанието беше Ипотпал Втори. Нейри го гледаше с възхищение. Тя беше разбрала, че освен към битките той има афинитет към науката, което я впечатляваше още по-силно. И така състезанието приключи. Младият принц Ипотпал победи и всички го приветстваха. Не всички обаче бяха доволни. Казим и Туник бяха разочаровани.... И този пир приключи. Ипотпал и Нейри се разделиха. Сбогуваха се също така и с Казим. Следващата им среща щеше да бъде след нови десет години. Тогава ... Ипотпал искаше да вземе Нейри за своя жена... След като животът продължи Ипотпал не губеше време. Той беше напреднал достатъчно с тренировките и се съсредоточи върху изучаването на непробиваемия метал. Три години по-късно Шакоку беше пораснал двойно на досегашните си размери, а лавата му изпепеляваше дори скалите. Ипотпал реши, че е крайно време да започне да обработва металът, който нарече – Инубий. Името означаваше неразрушим. Той се хвана и сам започна да строи ковачница от скали и специални смески от различни мазилки, с които се надяваше да задържи лавата на дракона. В тези смески той трябваше да изсипе прах от кървав кристал. Тези кристали именно бяха използвани някога, за да бъде победена армията на драконите. Те не можеха да горят и гигантските катапулти с които някога беше убит самия Крон бяха посипаи с такъв прах. За целта Ипотпал трябваше да замине на далеч. Чак до другия край на света. Той трябваше да замине за земи по-далечни от тези в който неговият баща, Ипотпал Първи, беше отраснал. Младият принц реши и тръгна. Той взе достатъчно пари, за да откупи от търговците ценните кристали и се качи на гърба на Шакоку. - На добър път синко. – каза му кралят на Острова в мъглата на смъртта. - Благодаря ти татко. Ще ми липсваш! – отвърна принц Ипотпал. Наистина той и драконът му щяха да прелетят половината свят и нямаше да ги има поне няколко месеца. Пътуването беше тежко и дълго, но ако принцът искаше да успее в своето начинание той трябваше да стигне до тези кристали. Те се добиваха единствено в „Алените мини” – царството на Сивите планини. Ипотпал продължаваше да лети на гърба на своя верен другар Шакоку. Той се отбиваше от време на време в градовете, над който прелитаха и на всякъде хората го приветстваха като добре дошъл. Започнаха да се разказват много истории за великият принц на драконите, който пътувал по света в търсене на познанието. Жени, храна, дрехи и вино – тези неща бяха предлагани на младия принц като гостоприемство. Никой народ на света не искаше да обиди синът на Ипотпал Първи. Младият принц не беше нахален и не злоупотребяваше с гостоприемството на хората. Колкото до жените... е те никога не му липсваха. И така Ипотпал продължаваше своето пътуване докато най-накрая стигна до царството на „Алените мини”. - Добър ден господарю, очаквахме те. - Явно новината за моето пристигане се е разнесла бързо. – отвърна Ипотпал. - Няма да оставам много и няма да Ви създавам главоболия. - Но моля Ви господарю. Да ни създавате главоболия. Тук Вие сте у дома си и можете да правите каквото и когато Ви хареса. На младия момът му беше пределно ясно, че никой нямаше да го обиди. Разбира се нали беше наследникът на Острова в мъглата на смъртта. Кой би се осмелил да се опълчи на неговата армия от дракони. Както и да е, той отиде при търговците и закупи достатъчно кристали, за да може да изгради надеждна ковачница за свойте опити. След като напълни свойте дисаги и натовари значително Шакоку, Ипотпал Втори пое по своя път обратно... - Шакоку долу! – продума Ипотпал. Драконът започна да се снишава към горящото село точно под краката му. - Какво се е случило тук ?! – попита Ипотпал.